img

Отец Иван: Имам 130 деца, да им дадеш хляб е голяма радост!

/
/
/
442 Views

240 души оцеляваме в пандемията с дарения. Много българи проявяват щедрост, повечето са от средната класа, познавам и свръхбогати, които са стиснати

Ваше Високопреподобие, как се справяте в трудната ситуация с коронавируса?

Задачата е много тежка, защото сме 240 души в  двата приюта в Нови хан и Якимово. Пандемията от коронавируса ни върна много назад. Нямаме болни, но имаме битови проблеми. Има къщи в Якимово, където трети месец няма ток. Продължават да изключват и други, защото не можем да си платим сметките. Опитвам се да осигуря храната – да не гладуват децата. През лятото е по-добре без ток, отколкото без  ядене.

Маски имат всички. Вода има, така че хората ми могат да се мият. Но в Якимово и наоколо няма заразени, така че там никой не носи маска. И в Нови хан не носят, а и аз не нося.

Смятам, че тази работа с коронавируса е малко измислена. Грипни вируси е имало всяка година. И този е нормален грип, но му сложиха корона отгоре и се превърна в страшилище.

Липсата на средства ли е най-сериозният ви проблем?

Издържаме се  само с помощи и дарения. А в последните месеци по сметката ни не влизат много пари, значително намаляха по време на пандемията. Намаляха и хранителните ни продукти. Миналата година дори помагах на  възрастни и болни хора от селото, сега не мога да отделя и килограм леща. Не можем да си позволим плодове, купувам домати и краставици за салата от време на време. Готвим боб, леща, картофи, но и варивата в склада ни намаляха.  През ден варим макарони.  Слава богу, гледаме доста животни и месо има  –  биволи, прасета. С месото сме добре, не можем да се оплачем.

Ще успеете ли да заведете и това лято децата от приюта на море?

Децата ни са около 130. От тях 75 ученици, които вече са във ваканция. Миналия септември  – от 1 до 5-и, ходихме на море в хотел „Котва” на Слънчев бряг.  Покани ни  млад бизнесмен, който има няколко хотела. Поканил ни е и тази година. Праща ни автобус, взема ни, настанява ни в един от хотелите, поема ни разноските за пет дни и ни връща обратно. Дори дава възможност на децата да си хапват  сладоледи и други лакомства, без да плащат – всички сме със специални гривни на ръката като гости на хотела. Младо, много добро момче, Бог да го благослови за щедростта!

Щедри ли са българите?

Има и щедри, и то доста – щом изцяло издържаме приюта с дарения. Има много хора, които дават, но има и стиснати, макар да имат в изобилие. Повече ми помагат хора от средната класа. Най-богатите не дават. Ходил съм на няколко места да моля за помощ, големи фирми, а ме лъжат, че шефа го няма. Охраната ми казва, че е там, а секретарката го крие. Вече не ходя при такива хора.

Как решихте да издадете книга? 

В книгата е описан моят живот. Не познавах автора Тихомир Димитров, младо момче. Един ден сам дойде при мен. Преди това ми се обади синът на мой колега и ми каза: ще ти пратя един човек, искам да напишем книга за тебе. Прекара десетина дни с мен, аз си върша работата, той  ме наблюдава.

Така написа книгата, която в момента се продава във всички пощи. Парите ще отидат за  средства за сираците. Най-важните неща съм разказал, не съм скрил нищо. Ако започна да разказвам живота си подробно, няма да стигнат и три тома.

Какво ви накара да създадете приюта?

Отначало в Нови хан беше само църквата, направих и манастира. Намерих основите на старото килийно училище и реших да го възстановя – една сграда, втора и стана цял манастир. Сега там като свещеник работи синът ми отец Григорий.

А идеята ми дойде още докато лежах в килията. Казвах си: Господи, ако изляза жив и здрав, ще построя дом  за бедни дечица. Още навремето имахме кошара в коритото на река Бързия, където пасяхме овцете. Идваха бедни деца, давах им хляб, сприятелихме се. Тогава разбрах колко е хубаво да даваш хляб на човек, който няма.

Така реших да направя дома в Нови хан, устоях си на думата. Започнах го някъде 1989 г.   Възстанових сградата, където е било килийното училище, после още една, сухо строителство. За нея ме подгониха, искаха да я събарят заради липса на документи. Не можех да си позволя да давам 2-3000 лв. за проект, който никога няма да бъде одобрен от общината, която беше против приюта. Така, без проект, направих целия манастир.

Тогава Бойко Борисов беше кмет на София. Той нареди на Лиляна Павлова, тогава шеф на строителната дирекция, да ми реши въпроса с базата. Водиха ме до едно бивше поделение на Вакарел, хубава сграда, двор 70 декара, но не е място за деца, особено като натрупа сняг зимата високо в балкана.  Заканих се да  пиша на входа ”Концлагер за деца сираци”. Не се плаша от нищо, щях да го направя. След тоя случай се отказаха да ме събарят.

Тогава пък   в Нови хан започнаха да стачкуват срещу приюта ​- 25 жени начело с кметицата. Накрая обаче разбраха, че Бойко ме подкрепя. Случи се и друго ​-всеки ден започна да умира по една от тия бабички. 16 дни, 16 бабички. Погребем едната, почине следващата. Дойде кметицата да ме моли за помощ, не смеела да отиде в общината от страх, че там ще я чака следващият смъртен акт.  Съжалих я, направихме курбан за здраве на селото, заклахме овен. От тоя ден спряха да умират. Така приключихме с тази история. Разбрал съм силата на курбана  – има ли нещо лошо, го прекратява.

Изкараха ме приятел с Бойко. Да, говорили сме, обещал ми е помощ, но не съм ходил повече да търся подкрепа от него. Срещали сме се и след като стана премиер. Остана си все така човечен. Някога участвах и в кампанията на Георги Първанов, като го избираха за президент. Придружавах го на предизборни обиколки.

Сега  съм повече в Якимово ​- там вече изкупихме 113 къщи, в които са настанени семейства от приюта в Нови хан.  Къщи с огромни дворове вървят по 3000 лева. Там работим земя под аренда, за да осигурим прехраната – холандци ни подариха трактор.

Следите ли протестите в държавата? Какво трябва да се промени?

Бягам от политиката. Спазвам съвета на баща ми Димитър – пази се от политиката, не влизай в нито една партия. Баща ми беше много беден, но много мъдър човек, всичко го търсеха за съвет. Когато почина, цялото село се стече на погребението му, наложи се да вземем салона на читалището, за да направим помена. Тогава разбрах колко са го уважавали.

Това, което виждаме сега, са политически игри. Политиците си знаят защо го правят. Ритат се, всеки се бори за власт.  На мен Борисов ми харесва като човек, уважавам го. Не мога да се оплача и от управлението, никой не ми е попречил да гледам децата. Това ми е  мисията. Дори спря спирането на приюта. Бог да ви благослови – вас и читателите на „Марица”!  Да имат всичко в изобилие, най-вече здраве!

Бях в УБО 7 години, стоки за милиони долари минаха през ръцете ми.

Преди да се отдадете на вярата, сте били служител в прочутото УБО. Разкажете за този ранен период от живота си.

Да, седем години и половина работех в УБО, започнах още от казармата. И сега съм си здрав, а на младини бях строен, висок, силен. Стигнах до чин старшина. В началото 8 месеца бях охрана на армейския генерал Иван Михайлов, член на Политбюро на БКП, бил е и министър на отбраната. От известен род ​ на името на големия му брат Христо Михайлов бившият град Фе​рдинанд, днес Монтана, носеше името Михайловград преди 1989 г.

Преместиха към плановия отделна управлението ​- занимавах се със снабдяването на УБО, всичко минаваше през мене. А тогава се строеше много – освобождавах от митницата всички материалите внос отвън, които се използваха  за строежа на резиденциите  Бояна,  ловната Карамуш, Арбанаси.   През мен са минали стоки за милиони левове и долари, получаването е удостоверено с моя подпис. Явно началниците ми имаха доверие, но и аз работех абсолютно честно. Мразя лъжата и кражбата.

Следите ли проблемите около колегите ви в днешната НСО, която е наследник на УБО?

Предишните колеги, които познавам, са в пенсия, мнозина  починаха. Не се интересувам от работата на НСО, не е моя работа. Но без тая служба не може, задължително трябва да я има. Грижат се за сигурността на най-важните хора в държавата. Но работата там е сложна.

Имам си светци пазители след катастрофа в Пловдив. Имам си светци пазители. Преди години катастрофирах тежко край Пловдив. Когато дойдох в съзнание, ме носеха с носилка. Видях до мен отдясно Света Богородица, а отляво ​- ​света Петка.  Само ме гледаха.  Казах на лекарите: Не  бойте се, няма да умра!  Докторите ме помислиха за луд. А катастрофата беше тежка – бях натрошен, десният крак беше на две места счупен, сега имам желязо, ребрата ми бяха потрошени. Сега съм добре, Бог ми дава сили и здраве. На 75 не съм се спрял. Скоро ми сложиха три стента на аортата и не се изморявам.

Пази ме и свети Николай, това е името на манастира.

Петима внуци по света

Синът ми сам пожела да стане свещеник. Дори майка му се опитваше да го отклони, но я спрях. Той е силно вярващ. Завърши Семинарията, Духовната академия, служи в Нови хан, замести ме. Изпратил съм още две момчета да учат в Семинарията.

Биологичните ми внуци са пет, четирима от тях са в чужбина. Всички са устроени, справят се. Имам внук в Дания, доктор, специалист по човешкия мозък. Работи и учи. Син на дъщеря ми.  Внучката ми в Англия е архитект, имам и внук Иван, който учи архитектура в Нидерландия. Само една от внучките е в България -сценичен гримьор.

Музияна – от приюта до Лондон

Имаме много успели в живота деца от приюта. Радва ме много Музияна Атанасова, много амбициозно дете. Омъжи се за бизнесмен, отидоха в Англия. Там завърши медицина, стана медицинска сестра в лондонска болница. Много <210> се радвам. Има и други успели деца. Едно момче замина за Щатите, завърши тук строителен техникум. Много деца са минали през приюта ​- пръснати са из цяла България. Постоянно се сещат, звънят. Имам и кръщелници на мое име – поне 10-15.

Държавна сигурност ме вкара в килия без прозорци

Защо станахте обект на преследване?

Не можело до вчера да съм служител на Държавна сигурност, а днес да обличам расо. Обвиниха ме във връзки със Запада, което тогава беше много сериозно обвинение. Извикаха ме уж за малка справка в Монтана и ме вкараха седем месеца в килия без прозорци, шест стъпки широка, 12 дълга. Беше през 1982 г. Половината от времето бях сам, с никого не съм проговорил. После пратиха при мен един, който убил жена си. Биеха го всеки ден пред мен с дръжка от кирка, тормозеха ме психически.

Осъдиха ме на пет години затвор, за  да не мога да завърша Духовната академия. За добро поведение излязох след 3 години и осем месеца. Отидох в академията, там ми пазеха мястото по нареждане на владиката Филарет. Той беше наясно, че не съм извършил нищо нередно, а съм нарочен от Държавна сигурност.  Когато отидох при владиката, той ме прегърна и се разплака. Завърших Духовната академия, но отказах да бъда свещеник в Благово – вече имах уплах, че като видя милиционер, той идва да ме арестува.

Дядо Дометиан, викариен епископ  в Софийска митрополия, ми възложи работа – да подменя счупените стъкла от цветните витражи на  катедралата „Александър Невски”.  Остъклих и новопостроената кула на Черепишкия манастир по заръка на патриарх  Максим.

След това ме пратиха за свещеник в Нови хан.  Още като влязох в църквата, сърцето ми проигра и разбрах, че това е моята църква. Там съм и до ден днешен.

error: Съдържанието на сайта е защитено!