banner
2 години ago
474 Прегледа
0 0

Футболни треньори: Все още ли бившите играчи са на върха?

Написано от
banner

Защо футболните звезди не са толкова успешни като треньори

През пролетта на 2005 г., Челси на Жозе Моуриньо се срещна с Барселона на Франк Рийкард в Шампионската лига. Денят преди мача бе изпъстрен с множество словесни атаки и закачки. Феновете на Барселона се присмиваха на Моуриньо като „Преводача“ (заради първоначалната му работа в периода му на Ноу Камп) и от там нещата се влошиха още повече. Моуриньо призна, че е ако се сравнява с Рийкард по отношение на футболна кариера „Неговата история е фантастична; моята не означава нищо“. Но като мениджъри, Моуриньо добави „Той има нула титли, а аз имам много. Той просто не може да бъде сравняван с мен“. И наистина, след по-добра игра и в двата мача, Моуриньо надигра Рийкард и Челси нокаутира Барса.

Има два вида футболни треньори: бивши играчи като Рийкард, които са научили играта най-вече на терена, както и залагащи предимно на теорията специалисти като Моуриньо, които са научили как да вършат работата си от треньорски курсове. Днес теоретиците по всичко изглежда надиграват бившите играчи. Някои от най-добрите треньори в днешни дни – имена като Рафаел Бенитез, Рой Ходжсън, Брендън Роджърс и Хари Реднап – никога не са имали кой знае какви успехи на терена.

В продължения на десетилетия, беше общо схващано мнение, че само някой, който е играл професионален футбол, знае как да управлява футболен отбор. Когато великият капитан на английския национален отбор Брайън Робсън се преквалификацира като мениджър в средата на 90-те години, Мидъзбро веднага му предоставиха цяло състояние, което да харчи за трансфери. Рой Кийн беше подобен случай и само на 38-годишна възраст бе назначен за мениджър на Англия. Извън рамките на Великобритания, на същия принцип неизпитани треньори като Марко Ван Бастен, Юрген Клинсман и Диего Марадона бяха поставени в ролята да отговорят за съответните им национални отбори.

Идеята беше, че има нещо мистично в ръководенето на отбор, нещо, което станалите треньори с ходене на курсове и останалата част от нас простосмъртните няма как да имат. Големите бивши играчи обичат да се осланят на тази теория. Когато през 80-те години Кени Далглиш даваше първата си пресконференция в ролята на мениджър на Ливърпул, журналист го разпита за едно от тактическите му решения. Далглиш сърдито му отговори с почти неповторимия си шотландски акцент: „Ти за кой отбор си играл?“ Цялата зала се засмя. Далглиш продължи: „Ако не си играл, няма как да знаеш“.

Бивш собственик на клуб от английската Висша лига си призна, че мениджърите, които той е наемал, често са използвали този довод. Понякога собственикът – богат бизнесмен, който никога не е играл – може да си помисли, че решението, което конкретен мениджър е взел, изглежда малко странно. Но след това поставените под прицел мениджъри (един от които е играл много пъти за националния отбор) просто му обясняват, че би могъл да разбере защо е взел това решение, само ако беше играл професионален футбол. Той обаче не е играл, така че ако наистина има някакво мистично знание, което може да се придобие само от игра на терена, той няма как да знае. Обикновено, собственикът е готов да отстъпи в тази ситуация.

„Ти за кой си играл тогава?“ се разбира най-добре като старомоден начин за запазване на работата. Бившите играчи го използват, за да завладеят пазара на мениджърските длъжности. Типичният футболен треньор е напуснал училище на 16-годишна възраст, за да се превърне в професионален футболист. Той няма почти никакво образование и така, за да може да запази работата си, трябва да застане зад позицията, че от образованието няма никаква полза за разбирането на футбола.

Но, в действителност, този довод никога не е имал смисъл. Изглежда, че бившите играчи реално не знаят повече за футбола от нас; те просто го играят по-добре. Първите изследвания по този въпрос датират още от 1995 г., когато британският спортен икономист Стефан Шимански изследва 209 мениджъри на английски клубове в периода от 1974 до 1994 г. Той разказа:

„Вгледах се във футболната кариера на всеки един от мениджърите, първо като играчи (включително броя на изиграни мачове, вкарани голове, позиция на терена, международни изяви, клубовете, за които е играл) и след това като мениджъри (години опит, брой на клубовете, за които е работил спрямо годините си в професията). Обобщението показва, че футболната кариера като играч не означава почти нищо, с изключение на това, че защитниците и вратарите в частност не се справят никак добре (нападателите са малко по-успешни от средното ниво).“

Далглиш беше най-преуспелият мениджър в списъка на Шимански тогава, изпреварвайки Джон Дънкан, Боб Пейсли и Джордж Къртис. Далглиш беше велик играч. Но такъв беше и Боби Мур, който завърши 193-ти в списъка на мениджърите. Успехът като играч няма нищо общо с успеха като мениджър. Както се изрази Ариго Саки, много посредствен футболист, но превърнал се в един от най-великите мениджъри на Милан: „Не е нужно да си бил кон, за да бъдеш жокей.“

Определено не е нужно да си бил кон, за да бъдеш жокей. Сю Бриджуотър, професор в Warwick Business School във Великобритания, написа отлична книга – „Футболен мениджмънт“. В нея е публикуван този разказ от един анонимен мениджър:

„Получих работата и в първия ден се появих и секретарят ме въведе в моя офис, мениджърския офис с телефон и аз не знаех откъде трябва да започна. Знаех това-онова за футбола, справях се с нещата на терена, но никога не съм работил в офис и просто си седях там и очаквах нещо да се случи, но нищо не се случваше и след известно време взех телефона и се обадих на майка ми.“

Дори и този човек претендира, че „Знаех това-онова за футбола, справях се с нещата на терена“, което е твърде колебливо. Дали Рийкард или Марк Хюз знаят повече за футбола от Жозе Моуриньо? Във футбола от играчите винаги се е очаквало да си мълчат и да слушат всемогъщия мениджър. Това не ги подготвя да се превърнат в добри мениджъри сами по себе си.

В действителност, има причина да се смята, че бившите играчи са по-малко подготвени, отколкото останалите футболни треньори, за да станат добри в тази област. Запитан защо повечето големи играчи се провалят в треньорската професия, Моуриньо отговори: „Имат по-малко време да учат“. Само погледнете към неговата кариера. Той е бил още в тийнейджърските си години, когато баща му, треньор на португалски отбор от трета дивизия, започва да го изпраща да пише анализи на бъдещите опоненти. По-късно, при престоят си във втородивизионния Витория Сетубал, бащата изпраща Жозе при момчетата, които подават топките, за да може да изпраща съобщения на футболистите по време на мачовете. Като играч Моуриньо достига до резервите на Беленсеш, а след това учи спортни науки в университета в Лисабон. Той е чел за физиологията, психологията и философията на спорта на няколко езика, преди да започне да преподава физическо възпитание в училищата за три години. Билаш Боаш и Роджърс са извървяли горе-долу същия път.

Контрастът между блестящата кариера на Моуриньо и катастрофалното Световно първенство с Аржентина на Марадона през 2010 г. помогна на света да промени мнението си за необходимостта от успешна футболна кариера на треньорите. Ако погледнете към треньорите на големите отбори сега, ще видите предимството на хората, които не са били блестящи на терена. През 2010 г., Марадона публично помоли някой от английските клубове да го вземе, но никой не го поиска. Марадона е кон, не жокей. Собствениците на футболни клубове най-накрая започват да осъзнават разликата между двете.

Категория:
Спорт
banner

Menu Title